Та, попадам аз в Маджарово – един различен извънземен свят. Гледам скалите наоколо, високи стръмни, червени на залезната светлина, пасящи крави по скалите като кози. Толкова различно от всичко, което съм виждал до сега. Влюбих се в това диво място в ъгъла на България. И до ден днешен Маджарово ми е едно от любимите места в България и Европа.     

 

И както започнах, отново съм в Маджарово за лешояди, годината е 2018. Имах час два свободни и се разхождах из старата махала, между десетки стари каменни къщи с криви вече покриви, стари дъбови греди, каменни дувари. Излайва някъде куче, леко мъгливо и студено. Обстановката не беше много приветлива. Хрумна ми, че така и така идвам често, защо да не си купя къщичка тук!? Тази мисъл се загнезди в съзнанието ми и се обаждаше месеци наред след онази разходка. Превърна се във фикс идея. Вече беше мечта, представях си как ще възродя стара къща, как ще я реставрирам, как искам да бъде средище за млади хора, природолюбители, творци, хора с идеи и хъс. 

Към този момент никога не се бях занимавал със строителство и реставрация и нямах представа какво следва. Нямах никакъв опит с каквито и да било ремонтни дейности, бях фотограф и дизайнер – не строител, но имах визия, картина в главата си и мечти.

 

През м. Януари взех твърдо решение, а до края на Март вече бях избрал и купил къщичка с двор, с над 200-годишна история по паметта на местните, а точната дата на градежа е мистерия. Със сигурност там е живяно още от Турско време. Всъщност къщата беше една, но разделена на две, което си личеше по чардака. Също така някога това е била къщата на родата на Бея (господаря), защото на двора има две куполни каменни пещи и хамбар– правили са големи количества хляб. Къща номер едно представляваше 4 стаи на втория етаж, а на първия обор, мазе и стара плевня, а втората къща имаше още 3 стаи на втория етаж, селскостопански помещения на първия и отделен двор с още една плевня и кошара. Това е така нареченият Котленски модел – долу животните, а горе домочадието. Имаше и стара барака, която не знаех за какво е тогава и почти не се виждаше от обрасналия капинак. Оказа се стар хамбар където са държали зърното.

 

 

По двора имаше купища стари тенекии, боклуци, трудно дори си проправих път за да вляза. Портичката беше обраснала. В стаите цареше пълна разруха, боклуци, нахвърлени бутилки, изгнили парцали и какво ли не. Обстановката беше отблъскваща и демотивираща.          

 

 

Въпреки това, направо визуализирах как би изглеждала тази къща някой ден. За мен мотото е „колкото по-трудно, толкова по-добре!“. Никой не виждаше потенциала и бъдещето на тази къща и човек лесно би се отказал при вида на „съборетините“! Мен ме крепеше това, че всъщност разбивайки непосилната на вид задача на по-малки такива някак се виждаше светлина в тунела. Първо започвам с чистене, после мислене (мисленето е половината работа), после ремонт на покрива, после ремонт стая по стая и някак си можеше и да се случи моята мечта.

Общата площ на двете къщи е около 300 кв.м., което прецених е достатъчно като за къща с 9 стаи, 9 бани, общи части и сервизни помещения. Ами запретнах ръкави и се гмурнах – в храсталаците :)