За първи път попаднах в Маджарово през архаичната 1996 г. като ученик увлечен от наскоро породените от добри приятели у мен интереси към птиците. Всъщност България е едно от най-богатите места на птиче видово разнообразие в Европа.
С течение на времето хобито ми свързано с птиците прерасна в професионално фотографиране на птици. Често пътувах до Маджарово да наблюдавам и снимам лешояди. Не зная дали сте наясно, но край Маджарово беше мястото, където гнездеше единствената колония на Белоглавите лешояди, а можеше да се видят и още по-редките Египетски лешояди, които пък са мигриращи.
Та, попадам аз в Маджарово – един различен извънземен свят. Гледам скалите наоколо, високи стръмни, червени на залезната светлина, пасящи крави по скалите като кози. Толкова различно от всичко, което съм виждал до сега. Влюбих се в това диво място в ъгъла на България. И до ден днешен Маджарово ми е едно от любимите места в България и Европа.
И както започнах, отново съм в Маджарово за лешояди, годината е 2018. Имах час два свободни и се разхождах из старата махала, между десетки стари каменни къщи с криви вече покриви, стари дъбови греди, каменни дувари. Излайва някъде куче, леко мъгливо и студено. Обстановката не беше много приветлива. Хрумна ми, че така и така идвам често, защо да не си купя къщичка тук!? Тази мисъл се загнезди в съзнанието ми и се обаждаше месеци наред след онази разходка. Превърна се във фикс идея. Вече беше мечта, представях си как ще възродя стара къща, как ще я реставрирам, как искам да бъде средище за млади хора, природолюбители, творци, хора с идеи и хъс.
Към този момент никога не се бях занимавал със строителство и реставрация и нямах представа какво следва. Нямах никакъв опит с каквито и да било ремонтни дейности, бях фотограф и дизайнер – не строител, но имах визия, картина в главата си и мечти.
![]() |
![]() |
През м. Януари взех твърдо решение, а до края на Март вече бях избрал и купил къщичка с двор, с над 200-годишна история по паметта на местните, а точната дата на градежа е мистерия. Със сигурност там е живяно още от Турско време. Всъщност къщата беше една, но разделена на две, което си личеше по чардака. Също така някога това е била къщата на родата на Бея (господаря), защото на двора има две куполни каменни пещи и хамбар– правили са големи количества хляб. Къща номер едно представляваше 4 стаи на втория етаж, а на първия обор, мазе и стара плевня, а втората къща имаше още 3 стаи на втория етаж, селскостопански помещения на първия и отделен двор с още една плевня и кошара. Това е така нареченият Котленски модел – долу животните, а горе домочадието. Имаше и стара барака, която не знаех за какво е тогава и почти не се виждаше от обрасналия капинак. Оказа се стар хамбар където са държали зърното.
![]() |
![]() |
По двора имаше купища стари тенекии, боклуци, трудно дори си проправих път за да вляза. Портичката беше обраснала. В стаите цареше пълна разруха, боклуци, нахвърлени бутилки, изгнили парцали и какво ли не. Обстановката беше отблъскваща и демотивираща.
![]() |
![]() |
Въпреки това, направо визуализирах как би изглеждала тази къща някой ден. За мен мотото е „колкото по-трудно, толкова по-добре!“. Никой не виждаше потенциала и бъдещето на тази къща и човек лесно би се отказал при вида на „съборетините“! Мен ме крепеше това, че всъщност разбивайки непосилната на вид задача на по-малки такива някак се виждаше светлина в тунела. Първо започвам с чистене, после мислене (мисленето е половината работа), после ремонт на покрива, после ремонт стая по стая и някак си можеше и да се случи моята мечта.
Общата площ на двете къщи е около 300 кв.м., което прецених е достатъчно като за къща с 9 стаи, 9 бани, общи части и сервизни помещения. Ами запретнах ръкави и се гмурнах – в храсталаците :)