Но! Стените бяха идеално прави, гредите по тавана бяха криви, но дебели, дъбови – някак си игнорирах останалата част от гледката. За мен това беше не обор, а бъдещата зимна трапезария с кухня на къщата. Представях си къде ще е плота, къде ще е кухненското оборудване, исках бар, представях си къде ще са масите. Исках и камина, но нямаше комин... Къде да бъде този комин когато въобще не е бил предвиден стените бяха по 60 см дебели, а над обора са стаи. Къде и как ще са прекарани тръбите за чистата вода, ами отходните тръби, къде ще са контактите? 

Крачех по торта в тъмнината светейки с челник и умувах, често на глас. Както често казвам: „Мисленето е 90% от работата!“.

 

 

Опитах се да намеря работници за този проект, но всички, които идваха да видят каква ще е работата си тръгваха. Даже не стигахме до разговор за заплащане. Мислеха ме за луд, нищо нямало да стане, луд съм бил да си мисля, че от обор с кравешка тор искам да превърна трапезария с кухня. Беше много трудно. Не успявах да намеря помагачи, но даващи акъл и цъкащи с език имаше в изобилие. Накрая успях да убедя местен добряк да ми направи ел. Инсталацията, Димо Черноморски. Той и леля Анче бяха единствените, които ми вярваха на лудите идеи и с първоначално недоверие ми помогнаха. 

 

 

Та така, с тоците приключихме, но тежкото предстоеше. Обора представлява около 35 квадратни метра помещение с висок таван, но беше с голяма денивилация от вратата към далечната страна. По дължина на дългите страни имаше зидани ясли, в които са слагали храната за животните. Предстоеше ми изкъртване на яслите, изнасяне на камъните, мнооого камъни, изравняване, изриване на торта, замазка, подова настилка, ВиК прекарване и т.н. Тогава ми хрумна гениалната идея вместо да изхвърлям всички камъни от яслите и да копая за изравняване защо просто не ги подредя и да изравня нивото с камъни. Ляля Анче, жената, която ми помагаше в къщата ми помагаше буквално физически през цялото време. Жената тогава беше над 70 годишна, а беше жилава като бик. Аз къртих камъните с кирката, тя ги търкаляше. Някои от тях ги хвърляхме, а другите нареждахме камък по камък в ниската част да изравним нивото в трапезарията. 

 

 

Спомням си, че за тези няколко дни чувствах, че съм обречен да си остана в пещерата завинаги. Звучеше Z-Rock постоянно, а леля Анче действаше с камъните методично, понякога не й насмогвах. Продължавах с търсенето на работници, но освен Неволята не намерих друг да ми помага. Започвах работа веднага след сутрешното кафе. Кратка почивка за обед и после с нова атака докато ми паднат батериите. Вечеря, след това нова порция Z-rock до край и приключвах докато остана без сили посред нощ. Ползвах ръкавици, но ръцете въпреки това бяха толкова черни, че черната мръсотия се бр впила дори в порите ми и не можеше да се изчисти с дни. 

 

 

 

Дойде ред на бетона. Постлах един стар балатум на земята за започнах с пренасянето на материалите, количка по количка. Предстоеше ми тонове пясък и десетки торби с цимент, не му се виждаше края. Тогава леля Анче рече: „Ами аз и бетон съм бъркала...“. И така, започнахме всичко на ръка – тя бърка, аз нося, тя бърка, аз нося. Да, ама КПД-то много ниско. Газ към Хасково за бетонобъркачка и направо се родихме! Тя бърка, аз нося! И така, малко по малко взе че стана право. 

 

         После се научих и плочки да редя. Викнах един плочкаджия и започваме от двата края, но той като ме загледа и каза „бате, карай ти, аз ще ти подавам“!

 

       Сега, като се съберем вечер, на топло, на вкусно и като си кажем „Наздраве“ си спомням за тези дни с усмивка. Хубаво ми е, като я видя тази механа пълна с усмихнати и щастливи хора! Да сте живи и здрави! И Анчето също, че такива хора вече не останаха :).