В част от двора стоеше като паметник на времето и живота старата плевня принадлежала на едно от двете семейства, които някога са обитавали къщата. Дълго здание с каменни стени и дървен покрив, който уви – всеки момент би могъл да падне. Дворът беше кален, затрупан със стари железа, варели, боклуци и следи от миналото на предходните стопани и не само (когато хората вече ги нямало в имота, той се ползвал и за склад от други местни жители, а бе разграден двор). Преди хората не са обръщали много внимание на реда в дома, но интересно как са гледали животни? Всичко беше нахвърляно като след война. Беше ми неприятно дори да погледна към тази тъжна картинка, която е някак си толкова позната – мизерията (и не, мизерията не означава бедност!).

Човек трудно би си представил нещо различно от една разруха, която просто трябва да се срине със земята и да бъде изхвърлена далеч в някое дере (нещо много много характерно за малките населени места). Обаче изпод полу-разпадналия се покрив и обграден в изгнила слама се издигаше идеално запазена каменна стена. Изпъната по конец, майсторски наредена преди повече от 150 години. Ето това си заслужаваше да се запази, това щеше да бъде основата на нови помещения.

До тук с романтиката! Пари нямаше. Лятото си отмина и настъпи есента.

Тогава баща ми почина. Никога не сме били особено близки и не сме поддържали връзка. Той стоеше далеч от живота ми държан там от майка ми, която ни отгледа сама със сестра ми. Изминаха се няколко седмици и се оказа, че съм наследил неголяма сума от него. През годините никога не се е грижил за нас, не е помагал и не се е интересувал, но в последните си дни явно се е сетил. Казват, че кръвта вода не става – не знам дали е така. Не съм го познавал истински никога, но съм благодарен, защото неговата помощ дойде в много труден за мен момент. Aко вижда от някъде, да знае, че без неговата помощ нямаше да изпълня толкова лесно и тази поредна моя мечта.
Няма да се разчувствам сега… План Плевня явно ще се осъществи! След есента дойде студена зима – идеално време за работа на открито (то там закрито и без това нямаше). От цялата плевня си заслужаваше да остане само каменния дувар. Съборихме стария покрив и го направихме наново, като в него вложих всички здрави дъбови греди и ги оставих да се виждат ей такива – надупчени от дървоядите и въпреки това толкова здрави, че пирон не можеш да забиеш в тях. Положихме тръбите за чистата вода и канализацията. И естествено, както обикновено, в един от най-студените дни започнахме и бетона за плочата.

Ами сега! Дните си минаваха, а само с две ръце работата не вървеше много бързо. През деня преграждах стени, а нощес вече при празна глава довършвах разни не толкова отговорни неща. Някак си във времето старата плевня започна да добива вид и да се преражда в две стаи с бани, трапезария, кухня и две споделени тоалетни. Минаха седмици на безспирна работа и крайно време бе да разпусна, че щях да се побъркам.

Планината ме зовеше. И следва историята, която бе за романтичен филм. След много интересен февруарски зимен нощен преход към връх Ботев се запознах с бъдещата ми съпруга. Тогава някак всичко придоби нов смисъл. Работата не изглеждаше толкова тежка, а положението не толкова безнадеждно. Но това не бе достатъчно. Трябваше ТЯ да дойде да види Маджарово и Старото гнездо и в какво съм затънал. Ако все още иска да сме заедно и не си тръгне с мръсна газ ще ни бъде.

И така, месец Март 2021 година, сив студен зимен, мъглив и кален ден. Аз съм с две вълнени шапки, надянал ботуши с вълнени чорапи, с течащ нос и брада на две седмици. Марчето пристига и зяпва. И остана… Не само остана ами че взе и да ми помага. Доброволно! И до ден днешен ми е малко трудно да повярвам, но факт.

Пролетта дойде, малко по малко плевнята все повече придоби вид на уютно и приятно местенце, а не на строителен обект. За двете спални направихме дървена веранда, масички от чекмеджета и малките ученически столчета. Леглата направих отново от старите дъбови греди, а за гардеробчета Мария домъкна едни стари войнишки сандъци.

Помня, че стаите още не бяха завършени, когато дойдоха първите резервации за тях. И както винаги в последния момент - Марчето уши пердетата за корнизите от пръчки, които направих аз, после с много смях заедно измихме баните и прозорците, наредихме леглата и избърсахме подовете минути преди да се появят първите гости.

Трапезарията се случи като такава малко по-късно през това лято. Къщата имаше нужда от общо помещение за хранене и в топлите месеци навън. За накрая остана кухнята, която завършихме окончателно зимата в същата година. Боядисахме стара ПДЧ кухня подарена от приятели, вложихме и стария бюфет, който беше в мазето на къщата. Много важно за мен беше да има закачалки на дъбова греда от старите, криви и ръждясали пирони. Дръжки за шкафовете от въжета, дъбов полилей – моя изработка и още купища дреболии. Забавното беше, че кухнята ми костваше буквално главата, когато един шкаф падна върху мен, докато все още беше просто склад!

Но я направихме! С много желание и любов, не мога да повярвам, че го казвам, но да! С любов! И от тази плевня насетне всичко се промени.

Отворих плевнята на 1-ви Май 2021 г. Всичко беше готово в срок. С Марчето постлахме чаршафите и първите гости се настаниха.